Има една особено ужасяваща гледка, а именно гледката на бездушна кукла, която внезапно отваря очи. Този страх вероятно се дължи на общото възприятие, че душата наднича през очите. Разбирате ли, у човек ненадейно се появява уплаха веднъж щом осъзнае, че „нещо“, което той досега е смятал за бездушно и покорно, изведнъж се сдобива с душевност и се изпълва със съпротива. Очите на куклата, които във всеки друг момент биха била празно втренчени, сега неочаквано са намерили предмет на наблюдение и обожание. Вас !

А, ако наместо туптящо сърце в гръдта ѝ намерите само празна кухина – как да повярва тя, че вие имате сърце, че вие сте човек ? Тя не бе човек, тя все пак бе само кукла и затова потърси кукловод. Преди да се научи да държи очите си отворени за да раздвижи своето телце и за да затанцуват всички нейни крайници, на нея ѝ бе необходим кукловод ! За да живее, тя непременно трябваше първо да оживее във въображението на друг, да стане продължение на неговата ръка.

– Ела да поиграеш с мен, казва тя, дай ми живот !

– Тя сама поиска, казва кукловодът – да поиграем !

Уродливостта, по своята особеност и отличимост, притежава своя необикновен чар. Бавно кукловодът започва да нанизва нейните конци по своите обиграни пръсти. Всеки конец като израз на различно желание или страх.

-Ела да поиграем, дай ми живот, не си отивай ! – казва куклата.

Клепачите и пак сънено се затварят. Те падат като малки гилотини и ах, колко странно – отрязват езика ѝ. Несъмнено съществуваща някаква особена връзка между очите и езика. Как може да се говори за нещо, което не виждаме ? Или пък, ще спрем ли да виждаме нещо, за което никога не се говори ?

-Хайде сега, ти ще танцуваш, а аз ще се наслаждавам на твоя танц, защото той е мой. Аз го създадох, аз те накарах да танцуваш, сега ти трябва да си ми благодарна – казва кукловода. Аз ти показах свобода, аз те научих да се движиш, аз знам от какво имаш нужда – продължава той. За мен ти си важна, аз ти давам живот, ти непременно си моя. Не, ти не си моя, ти си мен. Кажи, не ти ли е наистина хубаво да споделяме този момент ? Ще играем вечно, ще бъдеш вечно моя, ще бъда вечно тук ! – говори той нежно на малката кукла. 

Телцето ѝ бурно се мята наляво и на дясно, а краката ѝ подобни на заострени моливи изписват красиви фигури във въздуха. Сега всички я гледат, тя най-сетне е жива. Живее в погледа на друг. Прави грациозен поклон, публиката аплодира, край на представлението ! Но видяха ли те ръката на кукловода, видяха ли колко бързо се движеха неговите пръсти и как я принуждаваха да се извива в болезнено неестествени пози ? Не, очарованието на танца и ритмичността на движенията замъглиха погледите им. Пък и тя сама си поиска ! Знаете ли, танца не предполага равноправие, винаги един води, а друг се подчинява, но той все пак е красив, защото в това подчинение няма принуда, а доброволно отдаване на доверие. Злокобният танц от друга страна може да се води само между кукловод и неговата кукла. Причината е съвсем проста : един танцува, а друг налага ритъма. Липсва съчетание на стъпки, допира от погалването, усещането за единство. Кукловодът винаги е далеч, независимо колко близо сте го допуснали. Той дори в известен смисъл не съществува. Кукловодът е просто представа, огледално изображение на вашето желание. – Огледай се в мен, ще видиш само себе си и мечтите си, казва той. Виждаш ли, че ние не сме толкова различни ? – убеждава, настоява.

Куклата рязко отваря очи ! И какво мислите, че вижда тя ? … Спокойният ѝ вече поглед вижда само неговия страх. Конците се разнищват малко по малко, изпокъсаните им косъмчетата щръкват във всички посоки. Не е достатъчно, искам да танцувам, казва тя. Взема ножицата. Непохватно хваща дръжката. Още малко и двата метални бръснача ще се съединят. Забравила да ходи, тя ще се срути на хладната земя. Няма значение ! Ще изпълзя, ще избягам, повтаря си тя. Ще провлачвам атрофиралите си крака един пред друг, ще провирам нокти в земята, надявайки се тя или да чуе молитвите ми или да ме вземе в прегръдките си. Вече далеч, тя полежа върху пръстта, немарлива, несуетна. След време се изправи. Стъпваше с цяло стъпало, а шума от хода ѝ отекваше в земята. Казваше ѝ – тук съм, все още стъпвам. Сега само понякога поглеждаше към небето, но вече знаейки, че то не ѝ принадлежи. 

Изщракването на ножицата беше последното нещо, което той чу !