Точно както вирусът се промъква незабелязано в компютъра и започва да разрушава системата отвътре, токсичните хора могат незабелязано да влязат в живота ни и да подкопаят нашето самочувсвие и достойнство.
След като проникнат, те започват да разпространяват своето негативно въздействие, което може да варира от леко недоволство до сериозно емоционално изтощение. Това включва лъжи, внасяне на стрес и конфликти в отношенията, потискане на личностния и професионалния растеж, точно както вирусът забавя работата на компютъра и може да нанесе множество видове щети, вариращи от леки неприятности до сериозни, дълготрайни проблеми със софтуера.
За да се предпазим, трябва да разпознаваме признаците на токсичност и да поставяме граници, подобно на антивирусен софтуер, който ни предпазва от вредни програми.
Нима си виждал антивирусен софтуер да се колебае преди да блокира вирус, който може да навреди на твоя компютър?
Или пък да се пита дали да предприеме действие, когато засече потенциална заплаха?
Разбира се, че не.
Той без колебание защитава системата, защото е програмиран да разпознава и блокира вредните атаки, преди те да нанесат щети.
По същия начин и ти трябва да развиеш способността да разчиташ хората отвъд техните маски и без колебание да поставяш граници, когато е нужно и по правилния начин.
Това е твоят вътрешен „антивирусен софтуер“ за защита на твоите чувства.
И да – той е вграден във всеки от нас, но не всеки знае как да го използва правилно.
При някой може да е остаряла версията му…или да дава бъгове …
Най-големият „бъг“ при мен, се случи, когато участвах в риалити формата „Фермата 7“.
Там позволих на двама изключително токсични и комплексирани мъже да се подиграват с моята добрина и да ме мачкат психически и емоционално, карайки ме да се осъмня в собствената си истина и накрая да падна духом точно на ден преди финала. Това беше повратна точка в моя живот, благодарение на която осъзнах, че трябва да преинсталирам „антивирусния си софтуер“, да започна да ценя чувствата си и да не позволявам на никой повече да си играе с тях. Осъзнах, че да поставям граници е израз на уважение към самата мен и че това е задължително, ако искам никога повече да не преживея този ад…
Бяха ми нужни месеци след края на предаването, за да излезна от тежкия постравматичен стрес, в който се намирах. Чувствах се празна отвътре, смазана психически, сякаш душата ми я нямаше, изгубена… не мога да опиша с думи състоянието си… очите ми се насълзяват…
Сетивата ми станаха свръхизострени към всеки ироничен намек, лош поглед, нежелан допир, фалшива усмивка, опит за обвинения или критика. Болката, която преживях направи границите ми бетонни стени. От едната крайност отидох в другата…
…Но за добро! Години по-късно намерих баланса, промених изцяло качеството на взаимоотношенията си и създадох мой доказано работещ, лесен за прилагане