Защо е нужно емпатите да поставят лични граници?

Хубаво е да го разберем и да си го припомняме, да прилагаме знанието, което имаме както в личния, така и в професионалния ни живот, защото знанието съчетано с практика е сила.

Емпатията е дума, която използваме почти винаги в позитивна светлина. Често обаче, когато я прилагаме в живота си, губим смисъла зад нея. 

Какво е емпатията? 

Накратко, емпатията е способността ни да разпознаваме, разбираме и споделяме мислите и чувствата на друг човек. Тя е от решаващо значение, когато се свързваме с друго човешко същество. Тя е основата на състрадателността, на просоциалното поведение, което идва отвътре в нас, просто защото можем, защото искаме да помогнем, без принуда. 

Какво не е емпатия? 

Нездравословни или липсващи граници, липса на усещане къде свършваме ние и къде започва другия човек, силни основни вярвания, че любовта трябва да е безусловна, мъчна, трудна, да се борим за нея, да я остояваме и да оставаме, защото любовта боли. Всъщност това е едно от най-отровните вярвания!

Мисля си колко често оставах свързана с нараняващи ме хора, защото исках да съм съпричастна. Нашият капацитет за емпатия може да бъде толкова погрешно насочен, колкото и всяка друга способност, която имаме.

Това, че можем да разберем ситуацията и чувствата на някого, не означава, че трябва да се излагаме на риск. Когато позволим на „емпатията“ да ни държи дълбоко инвестирани в това, което ни носи страдание, в затвор с решетки направени от вина, болка и срам, когато смятаме, че трябва да обичаме някого безгранично, дори да ни боли, дори този човек да ни наранява, само защото е имал трудно детство или друг проблем и го разбираме, жал ни е, искаме да го спасим и да му бъдем майка и баща, тогава „емпатия“ се превръща в още една дума за омраза към себе си. 

Това е болестотворна емпатия! 

Това е начин да злоупотребим с дарбата си, да обърнем състрадателната си природа срещу себе си.